БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ

„Колеж по туризъм”, Благоевград, България

е-mail: adriana.atanasova@yahoo.com

Доц. д-р Дария Крачунова

„Колеж по туризъм”, Благоевград, България е-mail: dnikolieva@abv.bg.com

Резюме:

Деветнадесетият век е век на раздвижване на предприемаческия дух на възрожденските българи, на способността им, въпреки възможните рискове, да проявяват стопанска инициативност и да положат основите на бъдещия национален стопански модел. В днешното време на изключително динамична икономика и иновативни постижения, за да продължим уверено напред, е уместно да обърнем поглед в миналото и да преоткрием новаторските идеи на възрожденските ни предци, способността им да рискуват в една трудна, дори враждебна среда, да предприемат начинания, водейки се от европейските идеи и практики.

Ключови думи: стопанство, търговия, модернизация, търговска просвета, модерни знания, новаторски идеи. BULGARIAN ENTREPRENEURS IN THE 19TH CENTURY - BEARERS OF INNOVATION

College of Tourism, Blagoevgrad, Bulgaria

е-mail: adriana.atanasova@yahoo.com

Assoc. Prof. Daria Krachunova, PhD

College of Tourism, Blagoevgrad, Bulgaria е-mail: dnikolieva@abv.bg.com

Abstract:

The nineteenth century was a century of revival the entrepreneurial spirit of the renaissance Bulgarians and their ability to show economic initiative and lay the foundations of the future national economic model despite the possible risks. In the modern stage of an extremely dynamic economy and innovative achievements, in order to confidently move forward, it is appropriate to look back at the past. There we will be able to rediscover the innovative ideas of our Renaissance ancestors, their ability to take risks in a difficult, even hostile environment, to undertake ventures guided by European ideas and practices. Key words: еconomy, trade, modernization, commercial enlightenment, modern knowledge, innovative ideas.

Във време, когато глобализацията кара политиците да поставят под съмнение методите си за адаптиране към новата международна икономическа среда, изглежда уместно да прочетем отново една страница от историята – тази на раздвижване на българската предприемчивост през ХIХ в. и новаторските идеи на нашите възрожденски предци. Макар и преди около две столетия, макар и без българска държава и модерни държавни структури, българите се опитвали да усвояват модерните за времето си идеи и практически да ги прилагат. Както пише Иван Шишманов (български филолог, писател, университетски преподавател, министър на народното просвещение, основател и пръв председател на българската секция на Паневропейския съюз): „Историкът на Българското възраждане ще трябва един ден най-внимателно да се вгледа в политико-социалната и икономическата среда, в която се родиха, или се развиха, най-крупните идеи на съвременна България.“ Същността на процеса на Възраждането е в промените, които настъпват сред българите, в чиято основа стоят промените в стопанското развитие по българските земи през ХVIII – ХIХ век. Българското възраждане е период на борба за просвета и книжовен език, за църковна и национална независимост, но и период на промени в стопанското развитие на българските земи, „белязани от новите капиталистически тенденции при организирането на производството и търговията“ Както пише доц. Светла Атанасова в своето задълбочено изследване „Търновските търговски дружества през Възраждането“ „Капиталистическите дружествени форми бележат трайно присъствие в стопанската структура на българските земи през Възраждането. С основание може да твърдим, че организираните от българските търговци частни инициативи изграждат националния модел на функциониращата икономика, базирана на местното производство и европейската практика.“ Стопанските промени водят и до социални изменения – оформя се прослойката на буржоазията, която придобива все по-голямо значение и играе водеща роля в процесите за културно-просветна, духовна и политическа независимост. Поредицата от неуспешни войни на Османската империя през ХVII и ХVIII в., особено с Австрия и Русия, след които силната някога империя е принудена да подпише унизителни договори и да направи редица отстъпки, я превръщат във второстепенен политически фактор в международните политически и икономически отношения. Империята, обхваната от разложителни процеси във всички сфери, изоставаща от европейската модернизация, е определяна като „болния човек“, към когото са отправени погледите на много заинтересовани. Упадъкът ѝ се засилва с включването на Турция в европейския стопански живот, със сключването на множество неравноправни търговски договори от т.нар. режим на капитулации. Сключените поредица от споразумения на Османската империя с редица европейски държави, предоставящи привилегирован статут на европейските граждани и фирми в пределите на империята, се отразяват върху нейното икономическо развитие. Разложителните процеси, развиващи се в Османската империя, военните неуспехи, националните въстания на покорените народи, натискът на европейските държави принуждават централната власт, да предприеме редица мерки, имащи за цел модернизиране на държавата. Разработен е специален указ, „с който се провъзгласяват основните принципи на реформената политика, провеждана в Турция. Той е оповестен на 22 окт./3 ноември 1839 г. в кьошка Гюлхане на султанския дворец Топ Капъ Сарай, поради което е известен като Гюлхански хатишериф. На практика Гюлханският хатишериф обобщава реформаторската дейност на Махмуд II и очертава направленията, в които тя трябва да продължи. Тъй като обещанията в него са наречени „танзимати хайрие“, което означава „добри разпоредби“, периодът на реформите е известен като ера на Танзимата – ера на добрите разпоредби.“ Въпреки много от предвидените в Гюлханския хатишериф да не са реализирани, в „болната“ империя се провеждат отделни реформи, които имат благоприятно въздействие върху стопанското развитие на покорените земи, а и върху политическата им култура и въжделенията за независимост. Българското възраждане макар да е „закъсняло проявление“ (както го определя проф. Н. Генчев) на европейските ренесансови процеси, то „появата и разпространението на модерната стопанска култура на българския пазар ... е процес, който има не само конкретно историческо, но и последващо въздействие върху българското икономическо развитие.“ Именно предприемаческият дух и стопанската активност, демонстрирани от редица наши сънародници през годините, са движещата сила, която стои зад прехода от една епоха към друга. Поради тази причина темата е толкова актуална и днес.

Европейската модернизация стимулира новаторството на българите, засилва стремежа им за приобщаване към европейските идеи и постижения. Тя „е процес, който веднага след като прави своите първи стъпки, се превръща през втората и третата четвърт на XIX в. в ярко откроима тенденция. В различна степен този процес обхваща всички области на обществения живот – от бита и всекидневието до света на идеите, но сред най-силно белязаните от него сфери са търговията и образованието: търговията, която именно през възрожденската епоха се разделя с визията си на ориенталски алъш-вериш и се превръща в занимание на добре подготвени и непознаващи граници предприемчиви търговци, и образованието, което излиза изпод лоното на църквата, за да добие изцяло светски и научен облик.“ Търговията е стопанската сфера, в която най-активно и мощно навлизат модерните европейски тенденции, лесно възприети и прилагани от възрожденските българи. Усвоените модерни знания и умения от възрожденските търговци оставят своя отпечатък и в следосвобожденския период, когато се изграждат и новите институти на модерното търговско право, съобразно европейската практика. За поколенията български възрожденци през XIX в. отношението към търговията и търговеца вече е съществено променено в положителна насока. Нещо повече, търговията се представя като едно от висшите „художества” (Неофит Бозвели, 1835 г.), а търговското дружество – като спасителния път, който ще изведе човечеството от мизерията. Тази теза е широко пропагандирана и защитена в публикациите на Константин Г. Фотинов, Георги Ст. Раковски, Христо Г. Данов, Йоаким Груев, Димитър Душанов, д-р Иван Богоров. Променя се мирогледът на възрожденските българите за модерните форми на организация и развитие на търговската дейност, в чиято основа е стремежът за специализирано търговско образование. Те обръщат погледа си към европейските университети, изпращат децата си там, за да придобият модерните знания и да ги приложат в стопанската си практика. Усвоените нововъведения, пречупени през специфичните български традиции и ценности, се отразяват върху търговската практика на българите, допринасят за подема в тази стопанска сфера. Този процес, допълнен от реформите в Османската империя, създаването на търговски съдилища и приемането на търговски закон, чийто образец е френския търговски закон, допринасят за подема на търговията и обяснимо е, че в „началния стадий на своето развитие българската буржоазия е преди всичко търговска.“ По-късно „към тази категория се причисляват промишлениците, лихварите, притежателите на поземлени стопанства, организаторите на стоково производство, посредниците, търговските кореспонденти и др.“ И „тъй като в българското възрожденско общество търговията се превръща в професия, която осигурява независимост и авторитет пред турските власти. Тези, които я практикуват, не само натрупват добро материално състояние, но и се издигат и влизат в обществения елит на своето време – те са неизменна част от училищните и църковните настоятелства, от общинските управи. Това е причината много българи да ориентират синовете си именно към търговията.“ Търговското съсловие строи черкви и училища, подпомага създаването на книжнина за тях, участва в борбите за национална просвета и самостоятелна църква. Те не само донасят новото от Европа, но и се превръщат в мощен двигател на идеята за национална независимост, допринасят за промяната европейските възгледи за българите и техните проблеми. Българските търговци бележат активно присъствие в стопанския живот на Османската империя през втората половина на XIX в. В качеството на икономически субекти, те формират нагласи, изграждат модерно функциониращи капиталистически структури и променят социалния и културен облик в отделни населени места или региони. Техните професионални практики са силно повлияни от редица външни и вътрешни фактори, които обуславят имперската политика и европейските амбиции на Балканите.

Това значение на търговията в средите на българското възрожденско общество предизвиква образованието на младите хора да се ориентира в нова посока, търсейки по-добрата подготовка на бъдещия търговски елит, съобразно модерните за времето си тенденции, преодолявайки изоставането „поради липсата на държавност, на собствена държавна политика и институции, с каквито другите съседни народи по онова време вече са се сдобили“. И тъй като добрият търговец трябва да съчетава освен християнски добродетели и общочовешки качества като доблест и честност, но и широки познания по различни науки, българското възрожденско общество обръща поглед към просветата. Още през 1835 г., тогава, когато модерното българско образование тепърва прохожда, големият просветен и политически деец на епохата Неофит Бозвели формулира ясно концепцията за обучението на търговеца на Новото време. Според Бозвели, търговецът трябва да има добри познания по „числителна наука” (аритметика), по чужди езици (в това число гръцки, турски, но също и български), по география, по двойно счетоводство. Фактите сочат, че в търговско-образователната сфера постиженията на българското възрожденско общество са сериозни. От средата на XIX в. в програмите на възрожденското училище, редом с математиката (аритметиката), историята, географията и чуждите езици, все по-осезаемо навлизат дисциплини, осигуряващи на ученика подготовка за бъдеща търговска професия: диплография (двойно счетоводство), търговско право, кореспонденция, „наука за стоките” (стокознание). ... През 1835 г. в Белград излиза от печат учебник ръководство на Павлович, озаглавен „Писмовник общополезен...”, където за първи път на български език се предлагат някои основни познания по счетоводство и по търговско-правна материя. Така още в зората на новобългарската просвета се очертава ярка тенденция – осъзнатата необходимост от придобиването на търговски знания и умения. Голямото внимание, което се отделя на търговската просвета е обяснимо, „тъй като търговецът на Новото време, за разлика от колегите си в Средновековието, може да успее в своето занятие само ако притежава широки знания и подготовка – да е учил математика, да прилага двойното счетоводство, да владее чужди езици, да познава историята и културата на чуждите страни, техните обичаи и предпочитани стоки.“ Издават се учебници и ръководства, „използвани при подготовката на ученика бъдещ търговец чрез изучаването в училището на дисциплините счетоводство (диплография), аритметика, география, обща история, чужди езици и др. В тази група се отнасят 237 ръкописи и издания на учебници, съставени през XIX в. (до 1878 г.), като най-много са учебниците, предлагащи търговски знания, издадени през 60-те години на века – 96, следват 70-те години с 55 издания и 50-те години – с 33.“ Придобитите нови търговски знания дават възможност на възрожденските търговци не само да напреднат в търговските си умения, но и да въведат новости, с които се превръщат в търсени партньори.

Необходимостта от знания в областта на счетоводството за развитието на модерната търговия са причината през 1850 г. в Цариград да бъде издадена и първата българска счетоводна книга на братята Христо и Стоян Караминкови, озаглавена „Диплография, или как да се държат търговските книги“. Много интересно е финансирането на изданието – 493 българи са предплатили общо 591 екземпляра . Описани са поименно в края на книгата и там личат имената на видни търговци братята Тъпчилещови и братята Христо и Никола Пулиеви от Карлово (чичовците на Христо и Евлоги Георгиеви), Стоян Каблешков (чичо на Тодор Каблешков). Този факт (повече от 80% от „Диплографията“ са предплатени) говори за напредничавата мисъл на двамата братя и за стремежа на българските търговци да усвоят новите идеи в областта на търговията.

И макар във Венеция още в края на ХV в. Лука Пачоли, известен като бащата на счетоводството, да е издал своята „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“, в която описва въведения от него метод на двустранното счетоводство, издаването на „Диплографията“ – ръководство, което описва принципите и техниките на двойното счетоводство, заслужава достойно място в стопанската ни история. Българските търговци, както и доста ученици от това време, изучаващи предмета предприемачество, имат на разположение учебната „Диплография“ на братя Караминкови, в която има примери дори за писма като готови продукти, имитиращи реална кореспонденция. Всъщност „Диплографията“ е прохождащата стъпка към овладяване „езика“ на търговията и на предприемачеството, и помощник за изграждането на модерни стопански отношения. Въпреки че счетоводството започва да се изучава като учебна дисциплина в училищата трийсетина години след появата на „Диплографията“, то тя е била необходимо помагало, видно от абонамента, за нашите търговци. На този фон се появява преводът на знаменития труд на К. Мелас. Малко е да се каже, че той превъзхожда вече излезлите. В него знанието се подава постъпателно – като в учебник. Започва се от определението за търговец и търговска дейност; следват напътствия, свързани с регистрацията на търговското дружество, с покупко-продажбите, банковите операции, посредниците, спекулациите и измамите, с цените на борсата, с търговската кореспонденция. Има едно безспорно достойнство на първите български търговски и счетоводни ръководства, което трябва дебело да се подчертае – нито едно от тях не е буквален превод от съответния оригинал, а адаптиран спрямо нуждите на българския търговец вариант, „онагледен” с примери от местната търговска практика. За по-силното въздействие на описаните в ръководствата счетоводни операции се използват имена на български градове, на добре познати „тежки” търговци от онова време, разчита се на „живия” пример. Всичко това свидетелства за творчески подход на българските съставители и автори на тези издания... Следователно, водени от потребностите на времето и пазарните тенденции нашите възрожденци с особено внимание се отнасят към модерните знания, но с новаторски усет и пречупени през българския светоглед. През втората и третата четвърт на века (на ХIХ в. – бел. авт.) се появяват големите търговски къщи – „Евлогий и Христо Георгиеви”, „Христо П. Тъпчилещов”, „Братя Робеви”, „Братя Гешови”, „Братя Комсиеви”, „Братя Караминкови” и др., които чрез изградените от тях мрежи от партньори, посредници и клиенти доизграждат българския национален пазар през Възраждането. Достатъчно е да дадем само един пример. Фирмата „Христо П. Тъпчилещов”, създадена през 1851 г., работи с над 200 търговци от повече от 40 града предимно в българските територии: Свищов, Русе, Сливен, Варна, Търново, Пловдив, Казанлък, Бургас, Ст. Загора, Карлово и др. Появата на големите за времето си търговски къщи говорят за усвояването на модерните знания и напредничавите умения на възрожденските търговци, разгърнали дейността си не само в българските земи, но и в цялата Османска империя и отвъд нейните граници. През ХIХ в. Цариград се превръща в силен притегателен център за българските занаятчии, предприемачи, търговци. В османската столица са събрани и множество търговски консули и представители на различните европейски държави. „Такива консули имаше в Одрин, Пловдив, Варна, Русе, Солун и др. български градове, които консули са в контакт с местното население и най-главно с търговците. Тази консулска мрежа, която е провеждала чуждото влияние у нас, е имала безспорно свя възел в Цариград ...“ Втората половина на ХIХ в. оставя своя отпечатък като активен период за българските търговци в стопанския живот на Османската империя. Несъмнено за това допринася и чувствително нарастващата разнородна цариградска българска колония, придобиваща все по-голяма значение за формирането на обществените нагласи на останалото във вътрешността българско население. За отговорността, с която се нагърбват нашите търговци в Цариград и признателността към тях за тази им роля говори и едно писмо, написано от просветния деец и лекар Васил Берон (племенник на Петър Берон) от 1860 г. до търновския търговец в Цариград хаджи Николи :

„Почтений ми приятелю г-не Г. Х. Николи Минчоглу!

С голямо благодарение прочетох в Бълг. книж. (Български книжици – бел. авт.) брой 21 благородното и родолюбивото ваше относяне в полза и завардяне на духовните интереси милаго и злополучнаго нашего отечества..... Приемнете следователно, милий ми приятелю, господине Х. Николи, частната моя искренна и сърдечна благодарност за любородните ви услуги, що принесохте и приносите милому нашему отечеству. – Всемилистовий Бог да ви щедро за това награди!... Вярвам, че всичките наши съграждане търновци, даже и всички български народ, трябва да споделя същите тия благодарственни чувства към ваша милост.

Ваш искрений приятел Васил Х. Ст. Берон“

Настанилите се в Цариград български търговци постепенно започват да разширяват своята дейност и все по-активно се вплитат в европейския търговски обмен. Разширяват се търговските връзки и между българските земи и европейските държави, а в много европейски градове българските търговци създават свои кантори. Ражда се и идеята за „акционерните и лихварско-кредитните дружества като проява на търговска модерност през Възраждането“. Османският търговски закон от 1850 г. регламентира акционерните дружества в страната като модерни и напълно съобразени с последните в Европа изисквания към този вид търговски структури. В „Отделение трето“ на закона законодателят се спира подробно на основната тема „За дружествата“, където са представени трите вида търговски дружества: събирателни, командитни и безименни (акционерни). Най-детайлно внимание е отделено на безименните (акционерните) дружества, разгледани в 30-тина члена (разделът е от чл. 20 до чл. 52). На базата на сведения от възрожденската периодика в своята студия Бочев (Стоян Бобчев – бел. авт.) описва 42 примера за основаване на акционерни дружества в българските земи, подредени в хронологичен ред по датите на възникване или на оповестяване на различните дружества от 1848 до 1875 година. Проф. Иван Русев (макар да прави уговорката, че посочената цифра може да не е окончателният им брой) дава информация за наличието на 72 лихварски и акционерни дружества (или на проекти за създаване на дружества на капитала, много от тях останали нереализирани) в периода от 1835 до 1876 година. В „Цариградски вестник“ от 1848 г. „още се разправя, че преди три години в Цариград било се съставило първото търговско дружество от 50 души. Това дружество бил основал Генко Филов от Калофер и заслужаващ голяма похвала“.

С кредитна дейност се занимават и дружества, добили широка известност на българския и балкански пазар като тези на братя Робеви в югозападните територии, български фирми в столицата Цариград („Христо П. Тъпчилещов“ и други) и най-вече „Братя Евлогий и Христо Георгиеви“ в Румъния . Безспорен е интересът на възрожденеца към акционерното дружество, но същевременно с това той се отнася към него с нерешителност, а понякога и със страх пред неизвестното начало. Според търговеца в Смирна Господин Йованов създаването на акционерно дружество е „неприятност“ и „главоболие“!

За сдържаността на българите, за тяхното недоверие и резервираност към новостите на модерния свят, въпреки желанието им за приобщаване към модерността, интерес представляват думите на един от най-страстните български пуристи, пламенен борец срещу навлизането на множеството чуждици в българския книжовен език, Иван Богоров : „Железни пътища не щете, вапори не желаете да имате, фабрики не ви требуват, а кое ли е вашето желание?“

В основата на възмущението на Богоров е създаденото през 1862 г. от търговците Петър Попов, Илия Дюкмеджиев и братята Янко и Петър Карадончови в Цариград акционерното Българско търговско параплувно дружество „Провидение”. Създателите му „призовават сънародниците си да участват с капитал в него. Издадени са 1250 акции по 10 турски лири всяка, като основателите закупуват 120 от тях, а останалите предоставят на свои съотечественици. Счита се, че това са първите български акции, с което се поставя началото на българския капиталов пазар“. Параходното дружество „Провидение“ притежава свой устав, има структура, функции и задачи и представлява една завършена организация. Самата идея за създаването на това дружество и реализацията му говорят за новаторския дух на неговите основатели. Целта на акционерите е да закупят търговски параход и да осъществяват превоз с български кораби на стоките на българския еснаф и на българските търговски фирми в османската столица до градовете по Българското черноморско крайбрежие. Обратно превозва земеделска стока. От печалбата се заделя 10% за българските училища. Дружеството закупува новопостроен параход на стойност 11 000 лири (в началото са платени само 3000 лири, а за останалите 8000 лири е поето задължение да бъдат изплатени на четири пъти), от корабостроителницата „Henderson, Coulborn & Co“ (зап. Шотландия), който е спуснат на вода през юни 1863 г. и получава името „Азис“ (в чест на султан Абдул Азис). Краткият морскоисторически анализ на техническите сведения за парахода „Азис” дава основание да приемем, че през 1863 г. българските акционери проявяват удивителна прозорливост, като купуват модерен кораб, съчетаващ най-новите за своето време постижения на корабостроителната техника: парна машина тип компаунд с обърнати вертикално цилиндри, гребен винт, корабен машинен телеграф, железен корпус.

На 8/20 февруари 1864 г. многохилядната българска колония в Цариград посреща със сълзи на очи първия български параход. Богоров и Славейков пишат възторжени статии в българските вестници и възхваляват до небесата предприемчивите водачи на дружеството, което „направи от българе морски хора“. Параходът извършва някои плавания, с което се слага началото на българското параходно мореплаване, но съдбата му е неблагополучна. Избухналата незапомнена по размери холерна епидемия и пожарът, изпепелил повече от половината Цариград, съчетани с измамата на гръцки лихвари, провалят отличното начинание на дружеството „Провидение“ и през април 1865 г. дружеството е обявено в несъстоятелност, а през май 1865 г. корабът е върнат в Англия и препродаден. Думите на Иван Богоров, цитирани по-горе, са проява на дълбоко възмущение от бездушието и скептицизма на цариградските българи, защото според турския годишник (Солнаме) от 1863 г. в Цариград е имало 32 500 българи занаятчии (д-р Селимски и П. Р. Славейков сочат други цифри – от 80 000 до 100 000). Всеки по грош да е откъснал от кесията си, „Провидение“ щяло да процъфтява. През втората половина на ХIХ в. се създават и други акционерни дружества като Българско търговски братско дружество, основано през 1867 г. в Цариград, „Българско търговско дружество – Варна”, основано от варненски търговци през 1871 г., „Българско търговско дружество“ в Тулча (1871-1872), Българско дружество „Надежда“ и др. Но образуването на акционерни дружества с български капитал се развива относително бавно, тъй като този процес изисква развити стоково-парични отношения и производителни сили, както и натрупване на капитал. Още преди Освобождението има наченки за изграждане на акционерни банки с местен капитал, но поради липса на достатъчно финансови средства те не успяват да се наложат. Интересна е информацията за Дружество на Колата, Ниш – София, което се занимава с превоз на стоки хора и поща между Ниш и София. Това дружество за първата отчетна година (1865 г.) има 50 223,08 гроша печалба, а в следващата – то вече раздава 14 500 гроша дивиденти. Липсата на така необходимия капитал за разгръщането на предприемачески инициативи е в основата на формирането през 1870 г. на Българското печатарско дружество „Промишление“, създадено като взаимоспомагателна каса за своите членове. „После целта на дружеството се изменила: като си оставало пак спестовно-заемателно, то трябвало да гледа да събере достатъчен капитал и да го употреби в търговия, главно да продава и издава книги.“

Всички тези начинания на предприемчивите възрожденци показват от една страна стремежа им да приложат усвоените и пречупени през собствените им възгледи новости на модерната епоха в своята стопанска практика, но от друга – трудностите, сдържаността и недоверието, често икономически фатални, които ги съпътстват. През първата половина на ХIХ в. по българските земи се появяват фабриките, резултат от вятърът на индустриализацията. В статистически годишник и анкета, публикувани в началото на XX в., се посочва, че до 1879 г. в България е имало 20 индустриални предприятия, от които 9 мелници, 5 кожарници, 4 текстилни фабрики, 1 пивоварна и 1 метална работилница. Проф. Иван Русев, след сравнение на различни данни заключава, че „в българските земи до 1878 г. се появяват и работят две фабрики (на Добри Желязков в Сливен и на М. и Д. Гюмюшгердан в с. Дермендере, Пловдивско) и още десетина-петнадесет протофабрики. Безспорен е фактът, че родоналник на българското текстилно производство е Добри Желязков, наречен Фабрикаджията, който преди да създаде първата българска фабрика се занимава с шекерджийство, с караабаджилък – текстилно производство и търговия на аби и шаяци, с търговия на колониални стоки и след като спечелва достатъчно пари се завръща в Сливен, за да създаде първото българско текстилно предприятие, в което работят огромен за времето си брой хора – 400-500 души . Липсата на източници на финансиране е проблем за българското предприемачество и по тази причина, още от самото си зараждане се е разчитало на основно на спестовността и на семейната финансова помощ.

След като е пътувал много из цяла Русия и е наблюдавал производството на сукно, Добри Желязков решава да изостави търговията и да постави ръчното текстилно производство в родния си град на фабрична основа. Изработва подобрени модели на механичен стан, чекрък, дарак, съоръжения за използване на водната енергия и др., които заедно със закупените тайно образци, пренася контрабандно в Сливен, скрити в чували с вълна, поради забраната на руското правителство за пряк износ в неприятелски страни на каквито и да е фабрични съоръжения .

В самото начало Фабрикаджията „първо поставя в двора си модерен дарак за влачене на вълна, каран от кон. ... Работилницата разделя на два отдела, нарежда в тях станове, чакръци и др., а зад нея в градината насажда пренесения от него из странство индустриален храст „боя“, необходим за вапсване пресуканите от чакръците прежди.“ Машините, които той инсталира в текстилната си работилница през 1834 г., започват да работят още същата година и произвеждат здрави и широки платове. Тъчейки сукно и малки килими за молитва, дейността му бързо печели успехи, но и недоволство на старите абаджии. Със съдействието на Стефан Богориди предприемачът Добри Желязков сключва тригодишен договор за доставка на платове за турската армия, а през февруари 1836 г. султанът Махмуд II подписва специален ферман, с който се узаконява първата българска фабрика в Сливен. Фабрикаджията е удостоен от владетеля със специална значка и златен звездообразен орден, с които украсява дрехите си по празници. Фабриката в Сливен е впечатлявала много от чуждите пътешественици пътуващи по българските земи и преминаващи през Сливен. Н. Начов пише: „От Викенеловите сведения излиза, че сукнената фабрика в Сливен, основана в 1934 г., е по-стара от тия в Измид (Никомидия), Смирна, Бруса, а може би и от тая в Еюб (Цариград). Самият Феликс Каниц, при едно от посещенията си в България през втората половина на ХІХ в., обявява фабриката за „най-голямата забележителност на града“ и „твърде голяма рядкост в империята на султана“ и изтъква, че „във всички помещения на голямата сграда цари забележителна чистота и ред“. Той отбелязва, че в нея работят около 330 души от четири и половина до осем часа вечерта и прави опит да изчисли обема на средногодишното производство на платове в нея. За нея „говори Ами Буе в съчинението си (La Turquie d’Europe, Paris 1840, t. III, p. 101), посетил Сливен през 1837 г. Той пише за фабрикувания тук тъмно син шаяк, за който правителството плащало по 21 пиастра (гроша) за аршина. Ами Буе пише за майстора Добизелетски, изкривено от Добри Желязков. Правителството, пише Буе, му давало пари в аванс, за да достави нужното за фабриката, както и за нейните поправки, със задължение да изплаща всяка година известна част от тоя аванс“. Сливенската фабрика е държавна, но нейното начало е поставено от една частна инициатива, дело на Добри Желязков от Сливен. Нещо повече, имаме сериозни основания да предполагаме, че в търсене на реализация за своята идея, сливенецът влиза в договорни отношения с Високата порта и така си осигурява както нейната опека, така и огромна финансова подкрепа за амбициозния проект ... Резултатът не закъснява – изгражда се голяма дори за европейските стандарти фабрика.

Не по-малко стопанско значение през периода на Възраждането има и създадената през 1848 г. текстилната фабриката на Гюмюшгердан в с. Дермендере, Пловдивско, оборудвана с машини от Австрия. Проф. Ив. Русев е категоричен, че от гледна точка на икономическата теория тези две предприятия могат по категоричен начин да бъдат окачествени като фабрични – те са с ясно изразена централизация и нарастваща скала на производството; с висока за времето технология; с нов тип организация; с широко разделение на труда. Налагат се изводите, че първите стъпки към фабричната дейност са резултат от различни фактори – от съществуването на безспорно установена местна традиция в производството на качествен текстил (Пловдив и Сливен са оценени високо за производството на вълнени платове – бел. авт.), станала обект на повишен търговски интерес още през ХV–ХVІ в. до промененото и нараснало търсене на модерни платове за нуждите на османската армия, наложено от реформите на султан Махмуд ІІ от 1826 г., които засягат и вида на военните униформи. Българските фабрики до Освобождението дължат своя възход на свързаността си с властта – местна или централна и развиват и разширяват своята дейност благодарение на държавните поръчки, особено с политиката на централизирана поръчка и доставка на военни униформи. За съжаление зависимостта от държавата, съчетана с недоброжелателни действия на местни големци, се оказва и съдбовна за някои от възрожденските предприемчиви българи, какъвто е случаят със сливенската фабрика на Добри Желязков. Индустриалните начинания на българите макар и немногобройни и нетрайни в доосвобожденския период са следствие на множество фактори – външни и вътрешни, но не на последно място и на личностните качества на основателите си, нагърбили се с високорискова за времето си дейност, реализирайки пионерските си идеи.

Не по-малко интересна е новаторската предприемчивост на българите в областта на услугите. В тази връзка любопитно е съобщението на Н. Начов: „В Стамбул (стария град), в Зандан капия се отваря българска спецария (аптека)... В нея всеки ден около пладне се намирали д-р Захари Струмски и други български лекари.“ По време и след чумната епидемия българските лекари и учещите медицина българчета в Цариград активно се включват в ограничаване на последиците от разпространението на болестта, а и в подобряване на хигиенно-здравната култура и навици на българското население там. А с цел отговаряне на нуждите на българите в османската столица, отново Начов посочва: „Г. П. Папунчев обажда на българската публика, че отваря писалище за арзухали (прошения) в широката улица до Високата порта.“ Тези два примера говорят за навременна предприемаческа мисъл и активност, отговаряща на потребностите на сънародниците им в онзи исторически момент, за разширяване на периметъра на услугите и полагане на основи на бъдеща модерна здравна култура. Ако се погледне стопанската картина в онова историческо време, то може да се каже, че възрожденските българи активно се включват в стопанския живот. Те не само прилагат усвоените европейските знания, технологии и новости в търговията, производството, финансите, услугите, но и ги променят и допълват, излизат извън рамките на конформизма и поемат по непознатия за тогава път на новаторството, реализирайки нови и практични идеи, относително непознати дотогава сред българското население. В опитите си за създаването на по-мащабни или по-дребни търговски организации, акционерни дружества, фабрични предприятия, много от тях преходни, проявявайки предприемчивост и в областта на услугите, възрожденските предприемачи демонстрират активна стопанска инициативност, въпреки възможните рискове, успяват да се впишат в тази модерна за времето си икономическа култура, полагат основите и стават предвестници на бъдещия национален стопански модел, интегриращ в себе си традициите с предлагането на нови идеи и решения. Но не само това е техният принос. Те стават покровители на просветата и образованието, участници и благодетели в борбата за църковна и национална независимост, носители на креативно мислене и европейски практики, променящи общата стопанска и социална картина и оставят своя отпечатък в периода след Освобождението.

За студенти и специализанти .